Борбата със страховете

           Беше една спокойна и весела семейна неделя у дома. Спомням си, че отново (за пореден път) се опитвах да въведа ред в гардероба си. Часове на внимателно сгъване и подреждане на дрехите по видове, сякаш че биха останали така за по-дълго от 2 дни... Изведнъж чух майка ми да ме вика от другата стая. Отидох и я видях да стои леко настрана от прозореца. Имаше хлебарка! Взех беззащитното животно и просто го пуснах на свобода... през прозореца. Много хора биха казали, че ги е страх от хлебарки и паяци. Но от какво наистина ви е страх? Да не ви изядат? Да не ви превърнат в Spiderman или Cockroachman? По-скоро ви е гнус, но това е друга тема..

       В такива моменти аз просто се усмихвам и се опитвам да не задълбавам в темата за страховете, защото тя е обширна.

           Спомням си първия си някога сън, от който се събудих в паника от страх. Бях може би 3-4 годишна, защото братята ми все още не бяха родени. Събудих се в кошарата си от ужас ще вълкът ще хване милото зайче, макар таралежът да се опитваше да му помогне. Заекът бягаше по улицата, по едно време започна да бяга и вертикално нагоре по един жилищен блок, а на покрива го чакаше таралежът, който се опита да се сбори с вълка, но безуспешно... Сега ми звучи като серия от ‘Ну погоди’, но тогава си беше чисто и просто страх да не би лошият да победи и да нарани доброто зайче.

         Години по-късно, може би по-осъзната, аз все още имах своите сънища, в които моите страхове бяха по-изчистени като идея, но и по-осезаеми, по-реални, по-стряскащи. Най-силният и най-страшният сън ме събуди. Бях обляна в пот и сълзи, дишането ми бе учестено, а одеалото ми беше на куп в другия край на стаята. Малко преди да се събудя, аз се опитвах да крещя в съня си, но сякаш зла магия ми бе отнела гласа. А да крещиш е първичен инстинкт, който се отприщва, когато си ужасен и не можеш нищо друго да направиш. От какво ме е страх ли? Страх ме е да не остана сама! Страх ме е да не загубя доверието и обичта на най-близките ми хора. Страх ме е да не си тръгнат от живота ми... Това е моята осъзната зависимост, с която обаче не искам да се боря... Този страх ме кара да вървя напред.

         Трудно е да се бориш със страховете си, особено когато те са наистина силни и не са само в сънищата ти. Скоро изпратих един от най-важните хора в живота ми да живее на другия край на планетата. Макар да съм изпратила толкова хора в живота си, изключително важни за мен, раздялата не става по-лесна. Не можеш да се научиш да кажеш сбогом или довиждане и да не те боли. Тук е сблъсъкът на науката и възвишаното. Как е възможно сърце с размера на юмрук да е способно да събере толкова много силна и искрена любов? Как в едно толкова тясно гърло, което една хапка хляб може да задави, може да се събере толкова тъга и сълзи, че да не може да дишаш нормално?

          Осъзнавам защо това е най-големият ми страх – защото всеки един важен за мен човек е част от мен. Както не бих се чувствала пълноценна без част от тялото си, така не бих се чувствала пълноценна без част от душата си. Всеки един любим човек е част от нас, искаме или не да си признаем. Да, бихме могли да се научим да живеем и без тях, макар да не е лесно, но защо ни е да го правим!? Достатъчно сме роботизирани, за да продължаваме да живеем като спираме всеки един признак на човечност и емоции.

           На 26 годишна възраст аз вече съм изпратила и съм се сбогувала с поне 50 значими за мен хора – изпратих най-силната си до този момент любов за Германия; казах сбогом на едни от най-прекрасните си приятели, които може би повече няма да видя; загубих една от най-близките си приятелки, а другата, която бе другото ми Аз, изпратих за Америка... Болката е силна, тъгата хвърля сянка и над двете ми рамене, но и през това трябва човек да мине.

Не ме е страх да ме е страх, защото така аз преоткривам себе си. Така за пореден път потвърждавам пред себе си, че аз мога да обичам, да чувствам, да живея пълноценно.

           Животът е прекрасен, защото в него има от всичко – и хубаво, и лошо. От нас зависи дали ще позволим на лошите моменти да ни ръководят или на позитивизмът и надеждата да ни помагат да продължим напред.

              Аз няма да позволя на лошият (страхът) да ме победи...

Да бъдеш цялостен!

„ Спомням си как тя ме целуваше сутрин, докато все още спеше. Сгушена в мен, както малко дете стиска най-любимото си плюшено мече. Спомням си как с часове трябваше да я будя, а накрая, след като бях успял да я накарам да проговори в просъница и да отвори очи, тя протягаше ръцете си към мен уж да ме прегърне за малко, а ме издърпваше при себе си и така аз отново заспивах... Беше страшно мила и по свой си начин невинна. И въпреки своята невинност, понякога граничеща с наивност, тя знаеше как да бъде жена. Да, това харесвах в нея, и още...

           Тя беше истинска и неподправена, винаги естествена, винаги лъчезарна. В последно време беше започнала да ползва грим, фон-дьо-тен или нещо такова, което ‘уж’ ѝ скривало бръчките и торбичките под очите... Не ми вярваше, когато ѝ казвах, че за мен е по-красива естествена! И все пак тя беше красива винаги. Усмивката ѝ я правеше безкрайно чаровна и всепоглъщаща. Нямах търпение да я видя, защото знаех, че сякаш се пренасях в друг свят. С нея забравях за всичките си ядове и тревоги, за всички, които ме дразнят всекидневно, за всичко, което е фалшиво и грешно. Тя! Тя просто бе чиста доза позитивна емоция и чистота!”...

-              -    Билети и карти за проверка, моля!!! – провикна се контролата в трамвая.

-              -    Заповядайте! ... Благодаря!

„ Хаххаха, веднъж когато я попитах как е възможно да заспива толкова бързо, като че ли за секунди, тя се засмя и ми каза, че така ѝ действам. Когато съм я прегърнел, съм отнемал всичката тежест от раменете ѝ, която даже не е предполагала, че я има... Не знам как наистина съм я карал да се чувства, макар да исках да я правя най-щастлива, но знам как тя ме караше да се чувствам.

            Благодарение на нея започнах да вярвам в себе си. Започнах да си купувам шоколад и да му се наслаждавам... Започнах да се наслаждавам на живота си, да се усмихвам повече, да се разхождам повече. Когато имаш слънце до себе си, е невъзможно да ти е студено и да ти тъжен.”

       „Последна спирка. Молят се пътниците да ....”

       Той се огледа и осъзна, че тук трябва да слезе. Неусетно времето беше минало. Той сгъна отново листчето и го прибра в джоба си. Направи едва 7-8 крачки до ескалатора и не се сдържа да продължи да чете:

„Тя бе всичко, което бях търсел, без дори да съм осъзнавал, че търся нещо. Обичам я! Да, обичам я, защото тя не ме караше да се чувствам като половинка, а като цялостен. Тя постоянно ми напомняше, че когато две същества се чувстват цялостни и щастливи сами по себе си и се обичат такива, каквито са, тогава те са готови да бъдат част от една по-голяма и грандиозна цялост... Заедно!

         Това исках ти да чувстваш към мен, мили мой! Това исках да знам, че чувстваш към едно момиче, което те обичаше повече, отколкото би могъл да си представиш. Но ти никога не ми показа, за това аз се отдръпнах, защото не исках да съм с човек, който така и не намери силата и смелостта да ми покаже, че съм най-желаната от него жена. Благодаря ти, че ми позволи да те обичам така, защото това е най-силната любов, която някога съм изпитвала...”

Той вдигна глава и се огледа. Осъзна, че беше се спрял в горния край на ескалаторите, и просто беше останал на място. Писмото бе влажно от потта по ръцете му, а погледът му замъглен от бушуващи мисли, чувства и въпроси...

            Този път той не сгъна листа хартия, а го смачка в ръката си.

            Съжаление се четеше по лицето му, разочерование от самия него.

            Тя беше жената за мен! Тя е искала така да я обичам, та аз така я обичах!  Спомням си как ме целуваше сутрин,  сгушена в мен като малко дете. Спомням си колко мила и добра беше във всеки един ден, как никога не ме натоварваше с присъствието си, а аз как не ѝ обръщах внимание, защото знаех, че тя винаги ще е там и все отлагах. Харесвах, че изглеждаше като мило дете, а всъщност беше истинска жена, която всеки уважаваше. Харесвах, че с нея не можеш да се караш, тя не повишава тон, тя говори открито и бе винаги толерантна. Да, това харесвах в нея, и още...

            Тя беше истинска и неподправена, винаги естествена, винаги лъчезарна. С нея забравях за всичките си ядове и тревоги, за всички, които ме дразнят всекидневно, за всичко, което е фалшиво и грешно. Тя! Тя просто бе чиста доза позитивна емоция и чистота!

Бях щастлив, че за нея аз бях нейната почивка и лек срещу всички тревоги. Мислех, че е била щастлива с мен, но сега осъзнавам, колко скрито и студено съм я обичал, а тя мен ме обичаше явно и горделиво.

           Тя беше светлината в тъмните дни, тя беше яснотата в мъглата, тя беше моето слънце, а когато имаш слънце до себе си, е невъзможно да ти е студено и да ти тъжен. С нея аз се чувствах значим и независим, чувствах се цялостен, защото бях част от една по-голяма и грандиозна цялост... С Нея!

http://www.youtube.com/watch?v=a2RA0vsZXf8&list=RDnAwlgSYEVDo

Нова Година, Нови Надежди :)

Честита Нова Година!!! Честита да ни е 2014 :)
Всеки един край е всъщност начало...

         Да, мисля, че е точно така! Не го ли потвърждаваме всяка една година, когато изпращаме старата година и посрещаме новата, и всеки път ние казваме: ‘Честита Нова година’. Истината е, че това e просто един миг, в който ние казваме на себе си: „Ето, идва едно ново начало, сега мога да бъда различен! Нещата покрай мен ще са различни. Предстои ми нещо ново и прекрасно през идната година”. Истината е, че просто всеки един от нас има нужда от надежда, от шанс да си каже, че може да бъде една по-добра версия на себе си и да има живот, който да го направи по-щастлив. Всеки има нужда от надежда!

        Забавно е, как за различните народи новата година настъпва в различен ден, което реално прави събитието съвсем да не е нещо официално. Но ние го правим официално! Ние не празнуваме Началото на новите 365 дни, защото реално всеки един ден е началото на перион от 365 дни. Ние празнуваме появата в сърцата ни на една надежда и на една позитивна мисъл, че всичко ще тръгне в по-добра насока.

         Не знам колко хора правят като мен – в последните дни от ‘старата година’ се опитват да извлекат най-милите и най-стойностните си моменти от нея, да си ги припомнят и някак си да стигнат до извода какво им е дала и взела тази година, какво добро и лошо им се случи, какво ги натъжи и направи щастливи. Дори в новогодишната нощ аз затварям очи и просто оставам насаме със себе си сред тълпата от хора, с  която обикновено съм заобиколена. Виждам ‘пред очите си’ своите приятели как танцуват, как се смеем, как се прегръщаме, докато се изпращаме. Виждам семейството си на вечеря, майка ми как готви, братята ми как учат и играят игри, виждам баща си как чете вестник... Аз виждам, аз чувам, аз чувствам... Аз се НАДЯВАМ, че през идната година те ще са покрай мен, ще сме живи и здрави и ще се подкрепяме. Надявам се, че ще имаме покрив над главите си, храна на трапезата и любов в сърцата.

       И ако имам правото да се надявам и на други неща, аз се надявам да съм заобиколена от истински хора. Всеки един ден ние сме забързани и улисани в работата си, че не обръщаме внимание на дори малкото време, в което сме сред мили и добри хора. Аз знам, че съм така! Събуждаш се, приготвяш се за работа, отиваш на работа, работиш, връщаш се от работа... Надявам се, че ще имам сили и желание да отделям време за приятелите си, защото това е време за мен. И се надявам през тези кратки мигове заедно, ние да съумеем да сме истински един с друг и да споделяме мъките, тревогите, вълненията си и надеждите си.

          Надявам се да срещна любовта. Срещам все повече млади хора, които не искат да срещнат любовта, защото или се страхуват, или се чувстват по-добре без каквито и да е чувства към някого, или просто не биха искали да се съобразяват с някого. Но ги има и тези млади и емоционални, изпълнени с любов хора, които се чувстват самотни, недостатъчни и тъжни и търсят своето спасение. Първите и да искам за момента, не мога да ги разбера. За себе си мога да кажа, че ако не чувствам, значи не съществувам...  На вторите, търсещите, искам да се възхитя, защото те знаят, че без любов животът не е пълноценен. Но, приятели, започнете от любов към себе си и след това търсете друг, на когото да дадете част от тази любов. Веднъж съумели ли сте да обичате себе си, тази любов ще е безкрайна и безгранична, но и достатъчна да я разпръснете навред.

           Аз се надявам да срещна човека, който би бил готов да бъде обичан от мен и би ме обичал така, че да сме щастливи заедно. Искрено, непресторено, чисто и пламенно, нежно и чувствено!

            Надявам се хората да опростят начина си на живот и взаимоотношения! Много често ми се случва да се чудя дали филмите, които гледам са по-реалистични от ‘филмите’, които хората около мен си създават... Бъдете щастливи по онзи лесен и чист начин, като казвате истината, не се опитвате да я криете, като се стремите да не правите неща, които не ви харесват, а да следвате сърцето си.

           Много се надявам тази ‘нова’ година да ни донесе повече надежда, подкрепена с повече любов и чистота във взаиомоотношенията ни!