Благодаря ти!

Аз:Обичам те!

Тя: Не, спри! Почакай! Как така ме обичаш? От кога? Защо? Как?

Аз: Обичам те от вчера.. Обичам те и от онзи ден... Обичам те от утре и от вдругиден.. Обичам те такава, каквато си сега и беше вчера сутрин с неподредена коса, и зачервена дясна страна на лицето от възглавницата... Обичам те, заради това, че всяка вечер ме завиваш и усмивка ми казваш лека нощ и до утре. Обичам те, защото дори да няма утре, ние сме имали днес и това ми е достатъчно...

Тя: Спри се и почакай! Как няма да има утре?

Аз: Не, аз казах дори и да няма утре...

Тя: Но аз не искам да си лягам с мисълта, че утре може да няма утре. Или да има утре без теб в него? Това ми е непосилно! Сега аз няма да мога да заспя, защото ако заспя, утре ще дойде, а аз не съм сигурна, че съм готова да го посрещна...

Аз: Страховете са, за да се преодоляват, вратите са, за да се отварят. От какво се страхуваш? Да останеш сама ли? Да не би да останеш без мен? Да не би да се наложи да се сблъскаш с целия свят без мен?

Тя:... Не знам дали ще успея без теб! Всеки ден се събуждам с мисълта, че ти си до мен... Казвам си: „Ето, отново на работа, отново денят започва както вчера и ще свърши както утре”. Срещам все едни и същи хора по улицата, забързани и вглъбени в ежедневието си. Отивам на работа и все се оплаквам, че времето ми за нищо не стига, а всъщност то вече е изтекло. Имам чувството, че се въртя в омагьосан кръг на едни тревоги и неизживени стремежи. Те са там, безмълвни, драпат под повърхността на една спокойна външност и търсят своята пролука да дишат. Ако ме питаш какво ме мъчи, не мога да ти отговоря. Сякаш нищо, ама от време на време просто усещам онова стягане в гърлото и има едно напрежение в сърцето и стомаха ми. След ден-два разбирам, че всъщност всичко това е било едно пречувствие и наистина е имало смисъл... Но каквото и да е, ти винаги си до мен. Знаеш какво да ми кажеш, знаеш каква смехурия да ми изтанцуваш, че да забравя всичко друго, но не и теб. ТИ винаги намираш розовия пиксел сред останалите сиви... Винаги ще кажеш, че пукнатината е красива, въпреки че нещо не трябва да е пукнато. Как го правиш?

Аз: Просто те обичам! Просто обичам това, което си! Обичам да знам, че си добре и знам вътрешно, че ти винаги ще си добре! Ти си ТИ и от това по-прекрасно нещо няма.. Ти си си достатъчна да бъдеш неповторима и пълноценна.

Тя: Благодаря ти! Не знам как съм те накарала да мислиш така и не знам как след всичките тези години още си на това мнение, но благодарение на теб аз дишам и живея! Благодаря ти! Ти си всичко за мен....

.....

Тя протегна ръка да изгаси лампата на банята и излезе... На забравената свещ се четеше надпис написан с пръст по запотеното огледало:

 ‘Благодаря ти, Оптимизъм!’

Краят на една Ера: До тук с приятелството

          Гледам профила ти и не мога да повярвам какво виждам.. Да, вече не сме приятели във ФБ! Не, че някога съм отдавала важност на това с кого съм приятел или не там, но това, че ти си ме премахнала от списъка си с познати, е което ме съкрушава. Приятелка? Сестра? Има ли значение как съм те виждала или че все още така те виждам, ти просто ме заличи от живота си, заради демоните, които обладаха съзнанието ти. Хората казват, че невиждани очи се забравят. Е, при нас, не беше така. Моите ти ги виждаше, думите ми ги чуваше, макар и хилядите килемотри разстояние, но явно душата ти не ме виждаше вече и сърцето ти не искаше да ме чуе... Забрави ме, забрави и годините приятелство. Предпочете да ми напишеш само едно „Съжалявам, че те имах за приятелка в абсолютния смисъл на думата.”

            Знам, че може би няма да имаме приятелството, което някога сме имали, но не очаквах така демонстративно да се отнесеш към едно от най-истинските според мен неща, които някога бях срещала. Когато се разделяхме след последния ни разговор, аз те попитах дали поне като се видим, ще се поздравяваме. Ти ми каза: „Да!”... Но когато те попитах да ми кажеш поне с две думи дали си щастлива и как е животът ти в момента, ти ме отритна като мокро куче с думите, че ‘с хора, които не са ти приятели, не обсъждаш живота си’... Не, това не бяха думи, които би казала на не-приятелите си, а на враговете си... Как може да са ти приятели хора като Ивайло, Василка и Деян, но за мен да няма ни най-малко уважение, че да съм в този лист... Не, не си ме премахнала, защото просто си разчиствала контанкти, които не възнамеряваш да подържаш, а защото си искала да покажеш, че не ти трябвам. Аз ти казах, че всеки се променя и така и трябва и че за мен ти си се променила, но промяната ти не ми харесва. Казах ти, че за мен не си порастнала, а си се вдетенила, и това за мен го показва...

             На добър ден, дете мое! Аз винаги ще те обичам с цялото си сърце! За мен ти винаги ще си моето слънчево момиче с най-красивите сини очи, които съм виждала... Надявам се само на тези красиви очи да се радват хора, които истински ще те обичат и ще искат да си щастлива, а не повърхностни и безлични хора със стремеж към пари, слава и болни амбиции. Бъди щастлива! Искам го повече за теб, отколкото за себе си! Аз ще продължавам да се интересувам от теб, докато съм жива и здрава! И ще проверявам този твой ФБ профил, докато имам възможност, пък макар и да не заслужавам да съм сред списъка с познати, редом дори до тези които си срещала веднъж в живота си, но въпреки това те са там....

           Ти вероятно никога няма да прочетеш това... Аз просто най-съкровено се надявам някой ден да се срещнем и да видим в очите на другата топлината, която винаги сме носели и търсели да получим...

Обичам те!