Благодаря ти!

Аз:Обичам те!

Тя: Не, спри! Почакай! Как така ме обичаш? От кога? Защо? Как?

Аз: Обичам те от вчера.. Обичам те и от онзи ден... Обичам те от утре и от вдругиден.. Обичам те такава, каквато си сега и беше вчера сутрин с неподредена коса, и зачервена дясна страна на лицето от възглавницата... Обичам те, заради това, че всяка вечер ме завиваш и усмивка ми казваш лека нощ и до утре. Обичам те, защото дори да няма утре, ние сме имали днес и това ми е достатъчно...

Тя: Спри се и почакай! Как няма да има утре?

Аз: Не, аз казах дори и да няма утре...

Тя: Но аз не искам да си лягам с мисълта, че утре може да няма утре. Или да има утре без теб в него? Това ми е непосилно! Сега аз няма да мога да заспя, защото ако заспя, утре ще дойде, а аз не съм сигурна, че съм готова да го посрещна...

Аз: Страховете са, за да се преодоляват, вратите са, за да се отварят. От какво се страхуваш? Да останеш сама ли? Да не би да останеш без мен? Да не би да се наложи да се сблъскаш с целия свят без мен?

Тя:... Не знам дали ще успея без теб! Всеки ден се събуждам с мисълта, че ти си до мен... Казвам си: „Ето, отново на работа, отново денят започва както вчера и ще свърши както утре”. Срещам все едни и същи хора по улицата, забързани и вглъбени в ежедневието си. Отивам на работа и все се оплаквам, че времето ми за нищо не стига, а всъщност то вече е изтекло. Имам чувството, че се въртя в омагьосан кръг на едни тревоги и неизживени стремежи. Те са там, безмълвни, драпат под повърхността на една спокойна външност и търсят своята пролука да дишат. Ако ме питаш какво ме мъчи, не мога да ти отговоря. Сякаш нищо, ама от време на време просто усещам онова стягане в гърлото и има едно напрежение в сърцето и стомаха ми. След ден-два разбирам, че всъщност всичко това е било едно пречувствие и наистина е имало смисъл... Но каквото и да е, ти винаги си до мен. Знаеш какво да ми кажеш, знаеш каква смехурия да ми изтанцуваш, че да забравя всичко друго, но не и теб. ТИ винаги намираш розовия пиксел сред останалите сиви... Винаги ще кажеш, че пукнатината е красива, въпреки че нещо не трябва да е пукнато. Как го правиш?

Аз: Просто те обичам! Просто обичам това, което си! Обичам да знам, че си добре и знам вътрешно, че ти винаги ще си добре! Ти си ТИ и от това по-прекрасно нещо няма.. Ти си си достатъчна да бъдеш неповторима и пълноценна.

Тя: Благодаря ти! Не знам как съм те накарала да мислиш така и не знам как след всичките тези години още си на това мнение, но благодарение на теб аз дишам и живея! Благодаря ти! Ти си всичко за мен....

.....

Тя протегна ръка да изгаси лампата на банята и излезе... На забравената свещ се четеше надпис написан с пръст по запотеното огледало:

 ‘Благодаря ти, Оптимизъм!’