Да имаш всичко

     Вървях бързо сякаш някой ме гонеше, сякаш се опитвах да надбягам вятъра. Да, аз не вървях, аз тичах... Аз сякаш летях на равно с вятъра, а мислите ми още по-бързо се стрелваха през съзнанието ми. Бързах да видя майка си. Може би за последно.

      Преди години, когато тя е била на моята възраст е била безгрижна и скромна млада дама. Била  е влюбена и е имала всичко, както тя често ми разказваше. Никога не е имала проблеми да си намери работа, която да обича и да върши с удоволствие. Никога не й е липсвало чувството за хумор и любовта на най-близките й. Тя беше и все още е едно прекасно създание, от което струи енергия и светлина. Живеела в скромен апартамент с нейното момче и се разбирали добре. Тя се опитвала всичко да му даде, но и той бил грижовен.

    Най-щастливите й моменти били когато той се прибирал от работа и влизал в кухнята, прегръщал я през кръста и я целувал по врата и й казвал на уше „Как си, красавице моя!”. Независимо колко изморен е бил или изнервен от натоварения си ден, той го правел всеки ден. А нейните колене всеки път се подкосявали, обръщала се и го целувала по носа и му казвала „Щастлива, защото се прибираш при мен!”. После двамата потъвали в дълго чаканата през целия ден целувка... Този жест никога не остарявал, макар годините да се нижели. Както майка ми казваше, когато обичаш някого истински, ти и истински изпитваш нужда да му го показваш, защото това го прави щастлив. Когато обичаш истински, ти искаш другия да е истински щастлив.

      Тя говореше за него много и с невъобразимо много любов. Тя все ми казваше, че аз съм й най-скъпа и обича най-много на света мен, но когато говореше за него, очите й винаги се насълзяваха и лицето й се изчервяваше и сияеше. Ревнувах, но и се радвах, че такава любов съществува, и това ми даваше надежда, че ще срещна и моята истинска любов някой ден. Не разбирах защо са се разделили, след като толкова много са се обичали. Тя никога не ми казваше изцяло причините, просто казваше, че важното е, че двамата са имали това, което са имали. Просто в един момент тя е искала съвсем да станат едно цяло, а той никога не се е почувствал готов...

     Един ден я чух да плаче в стаята си, докато разглеждаше своите стари дневници. Отново препрочиташе свои мисли за щастливи моменти. Тя така правеше, не пишеше в дневника си негативни неща, защотото не искаше да овековечава негативното, а да запечата и да запази позитивното, красивото и даващото надежда. През сълзи чувах само: „А можеше да бъдеш част от живота й! Защо не поиска да имаш това с мен?”. Когато влязох, тя ми се усмихна и каза, че се е разчувствала от снимките ми като дете, докато се учех да карам колело.

Винаги беше най-добрата майка, за която някой би си мечтал. Знаеше как и кога да е строга, както и кога да е мека и да ме поглези. Безкрайно справедлива! Когато нямаше пари да ми даде да отида на кино, взимаше от комшиите големия им телевизор. Проверяваше кога ще дават по телевизията някой хубав филм, правеше на ръка „Билет за кино” и ме канеше на „среща”. Когато пораснах, от първата си заплата купих билети за кино и я заведох. Тя се разплака, защото знаеше какво ми беше давала през всички тези години...

    Бързах... Бързах, за да видя майка си. Сърцето ми плачеше, очите ми не можеха вече. Обичах тази жена, която беше ангел на Земята за мен. Тя не ми беше рождена майка, не ме беше носила в себе си физически, но винаги ме е носила в сърцето и съзнанието си. Винаги ме е искала, дори когато е била малка. Казваше ми, че от малка е мечтала да създаде щастлив скромен дом с любовта на живота си и пълна къща с деца. В крайна сметка имаше само мен.. Дали й бях достатъчна?

-          - Здравей, мамо! Как си?

-          - Здравей, красавице моя! – каза мама, когато ме видя. Целунах я по челото.

       Седнах до леглото и я хванах за ръка, а тя се усмихна.

-          -  Щастлива съм, щом си до мен! – продължи тя. – Какво има, мила?

-       -  Бях ли ти достатъчна? Ти винаги си искала голямо семейство с твоето момче, а имаше само мен, даже не знам защо?

-        -  Аз имам любовта и винаги съм я имала! Имах теб! Да, исках всичко това, но животът така се разви. Една любов си отиде, друга дойде. Даже не си отиде, аз я държах през всичките години в себе си. Просто човекът искаше само мен, а аз исках него и още няколко човечета, носещи част от него и част от мен. В крайна сметка се сдобих с едно прекрасно човече, което носи част от мен, дори част от него. Ти си прекрасна и аз съм горда и безкрайно щастлива, че имам теб! Ти си ми била винаги достатъчна, мила.

       Останах безмълвна до леглото й! 

Борбата със страховете

           Беше една спокойна и весела семейна неделя у дома. Спомням си, че отново (за пореден път) се опитвах да въведа ред в гардероба си. Часове на внимателно сгъване и подреждане на дрехите по видове, сякаш че биха останали така за по-дълго от 2 дни... Изведнъж чух майка ми да ме вика от другата стая. Отидох и я видях да стои леко настрана от прозореца. Имаше хлебарка! Взех беззащитното животно и просто го пуснах на свобода... през прозореца. Много хора биха казали, че ги е страх от хлебарки и паяци. Но от какво наистина ви е страх? Да не ви изядат? Да не ви превърнат в Spiderman или Cockroachman? По-скоро ви е гнус, но това е друга тема..

       В такива моменти аз просто се усмихвам и се опитвам да не задълбавам в темата за страховете, защото тя е обширна.

           Спомням си първия си някога сън, от който се събудих в паника от страх. Бях може би 3-4 годишна, защото братята ми все още не бяха родени. Събудих се в кошарата си от ужас ще вълкът ще хване милото зайче, макар таралежът да се опитваше да му помогне. Заекът бягаше по улицата, по едно време започна да бяга и вертикално нагоре по един жилищен блок, а на покрива го чакаше таралежът, който се опита да се сбори с вълка, но безуспешно... Сега ми звучи като серия от ‘Ну погоди’, но тогава си беше чисто и просто страх да не би лошият да победи и да нарани доброто зайче.

         Години по-късно, може би по-осъзната, аз все още имах своите сънища, в които моите страхове бяха по-изчистени като идея, но и по-осезаеми, по-реални, по-стряскащи. Най-силният и най-страшният сън ме събуди. Бях обляна в пот и сълзи, дишането ми бе учестено, а одеалото ми беше на куп в другия край на стаята. Малко преди да се събудя, аз се опитвах да крещя в съня си, но сякаш зла магия ми бе отнела гласа. А да крещиш е първичен инстинкт, който се отприщва, когато си ужасен и не можеш нищо друго да направиш. От какво ме е страх ли? Страх ме е да не остана сама! Страх ме е да не загубя доверието и обичта на най-близките ми хора. Страх ме е да не си тръгнат от живота ми... Това е моята осъзната зависимост, с която обаче не искам да се боря... Този страх ме кара да вървя напред.

         Трудно е да се бориш със страховете си, особено когато те са наистина силни и не са само в сънищата ти. Скоро изпратих един от най-важните хора в живота ми да живее на другия край на планетата. Макар да съм изпратила толкова хора в живота си, изключително важни за мен, раздялата не става по-лесна. Не можеш да се научиш да кажеш сбогом или довиждане и да не те боли. Тук е сблъсъкът на науката и възвишаното. Как е възможно сърце с размера на юмрук да е способно да събере толкова много силна и искрена любов? Как в едно толкова тясно гърло, което една хапка хляб може да задави, може да се събере толкова тъга и сълзи, че да не може да дишаш нормално?

          Осъзнавам защо това е най-големият ми страх – защото всеки един важен за мен човек е част от мен. Както не бих се чувствала пълноценна без част от тялото си, така не бих се чувствала пълноценна без част от душата си. Всеки един любим човек е част от нас, искаме или не да си признаем. Да, бихме могли да се научим да живеем и без тях, макар да не е лесно, но защо ни е да го правим!? Достатъчно сме роботизирани, за да продължаваме да живеем като спираме всеки един признак на човечност и емоции.

           На 26 годишна възраст аз вече съм изпратила и съм се сбогувала с поне 50 значими за мен хора – изпратих най-силната си до този момент любов за Германия; казах сбогом на едни от най-прекрасните си приятели, които може би повече няма да видя; загубих една от най-близките си приятелки, а другата, която бе другото ми Аз, изпратих за Америка... Болката е силна, тъгата хвърля сянка и над двете ми рамене, но и през това трябва човек да мине.

Не ме е страх да ме е страх, защото така аз преоткривам себе си. Така за пореден път потвърждавам пред себе си, че аз мога да обичам, да чувствам, да живея пълноценно.

           Животът е прекрасен, защото в него има от всичко – и хубаво, и лошо. От нас зависи дали ще позволим на лошите моменти да ни ръководят или на позитивизмът и надеждата да ни помагат да продължим напред.

              Аз няма да позволя на лошият (страхът) да ме победи...

Да бъдеш цялостен!

„ Спомням си как тя ме целуваше сутрин, докато все още спеше. Сгушена в мен, както малко дете стиска най-любимото си плюшено мече. Спомням си как с часове трябваше да я будя, а накрая, след като бях успял да я накарам да проговори в просъница и да отвори очи, тя протягаше ръцете си към мен уж да ме прегърне за малко, а ме издърпваше при себе си и така аз отново заспивах... Беше страшно мила и по свой си начин невинна. И въпреки своята невинност, понякога граничеща с наивност, тя знаеше как да бъде жена. Да, това харесвах в нея, и още...

           Тя беше истинска и неподправена, винаги естествена, винаги лъчезарна. В последно време беше започнала да ползва грим, фон-дьо-тен или нещо такова, което ‘уж’ ѝ скривало бръчките и торбичките под очите... Не ми вярваше, когато ѝ казвах, че за мен е по-красива естествена! И все пак тя беше красива винаги. Усмивката ѝ я правеше безкрайно чаровна и всепоглъщаща. Нямах търпение да я видя, защото знаех, че сякаш се пренасях в друг свят. С нея забравях за всичките си ядове и тревоги, за всички, които ме дразнят всекидневно, за всичко, което е фалшиво и грешно. Тя! Тя просто бе чиста доза позитивна емоция и чистота!”...

-              -    Билети и карти за проверка, моля!!! – провикна се контролата в трамвая.

-              -    Заповядайте! ... Благодаря!

„ Хаххаха, веднъж когато я попитах как е възможно да заспива толкова бързо, като че ли за секунди, тя се засмя и ми каза, че така ѝ действам. Когато съм я прегърнел, съм отнемал всичката тежест от раменете ѝ, която даже не е предполагала, че я има... Не знам как наистина съм я карал да се чувства, макар да исках да я правя най-щастлива, но знам как тя ме караше да се чувствам.

            Благодарение на нея започнах да вярвам в себе си. Започнах да си купувам шоколад и да му се наслаждавам... Започнах да се наслаждавам на живота си, да се усмихвам повече, да се разхождам повече. Когато имаш слънце до себе си, е невъзможно да ти е студено и да ти тъжен.”

       „Последна спирка. Молят се пътниците да ....”

       Той се огледа и осъзна, че тук трябва да слезе. Неусетно времето беше минало. Той сгъна отново листчето и го прибра в джоба си. Направи едва 7-8 крачки до ескалатора и не се сдържа да продължи да чете:

„Тя бе всичко, което бях търсел, без дори да съм осъзнавал, че търся нещо. Обичам я! Да, обичам я, защото тя не ме караше да се чувствам като половинка, а като цялостен. Тя постоянно ми напомняше, че когато две същества се чувстват цялостни и щастливи сами по себе си и се обичат такива, каквито са, тогава те са готови да бъдат част от една по-голяма и грандиозна цялост... Заедно!

         Това исках ти да чувстваш към мен, мили мой! Това исках да знам, че чувстваш към едно момиче, което те обичаше повече, отколкото би могъл да си представиш. Но ти никога не ми показа, за това аз се отдръпнах, защото не исках да съм с човек, който така и не намери силата и смелостта да ми покаже, че съм най-желаната от него жена. Благодаря ти, че ми позволи да те обичам така, защото това е най-силната любов, която някога съм изпитвала...”

Той вдигна глава и се огледа. Осъзна, че беше се спрял в горния край на ескалаторите, и просто беше останал на място. Писмото бе влажно от потта по ръцете му, а погледът му замъглен от бушуващи мисли, чувства и въпроси...

            Този път той не сгъна листа хартия, а го смачка в ръката си.

            Съжаление се четеше по лицето му, разочерование от самия него.

            Тя беше жената за мен! Тя е искала така да я обичам, та аз така я обичах!  Спомням си как ме целуваше сутрин,  сгушена в мен като малко дете. Спомням си колко мила и добра беше във всеки един ден, как никога не ме натоварваше с присъствието си, а аз как не ѝ обръщах внимание, защото знаех, че тя винаги ще е там и все отлагах. Харесвах, че изглеждаше като мило дете, а всъщност беше истинска жена, която всеки уважаваше. Харесвах, че с нея не можеш да се караш, тя не повишава тон, тя говори открито и бе винаги толерантна. Да, това харесвах в нея, и още...

            Тя беше истинска и неподправена, винаги естествена, винаги лъчезарна. С нея забравях за всичките си ядове и тревоги, за всички, които ме дразнят всекидневно, за всичко, което е фалшиво и грешно. Тя! Тя просто бе чиста доза позитивна емоция и чистота!

Бях щастлив, че за нея аз бях нейната почивка и лек срещу всички тревоги. Мислех, че е била щастлива с мен, но сега осъзнавам, колко скрито и студено съм я обичал, а тя мен ме обичаше явно и горделиво.

           Тя беше светлината в тъмните дни, тя беше яснотата в мъглата, тя беше моето слънце, а когато имаш слънце до себе си, е невъзможно да ти е студено и да ти тъжен. С нея аз се чувствах значим и независим, чувствах се цялостен, защото бях част от една по-голяма и грандиозна цялост... С Нея!

http://www.youtube.com/watch?v=a2RA0vsZXf8&list=RDnAwlgSYEVDo

Нова Година, Нови Надежди :)

Честита Нова Година!!! Честита да ни е 2014 :)
Всеки един край е всъщност начало...

         Да, мисля, че е точно така! Не го ли потвърждаваме всяка една година, когато изпращаме старата година и посрещаме новата, и всеки път ние казваме: ‘Честита Нова година’. Истината е, че това e просто един миг, в който ние казваме на себе си: „Ето, идва едно ново начало, сега мога да бъда различен! Нещата покрай мен ще са различни. Предстои ми нещо ново и прекрасно през идната година”. Истината е, че просто всеки един от нас има нужда от надежда, от шанс да си каже, че може да бъде една по-добра версия на себе си и да има живот, който да го направи по-щастлив. Всеки има нужда от надежда!

        Забавно е, как за различните народи новата година настъпва в различен ден, което реално прави събитието съвсем да не е нещо официално. Но ние го правим официално! Ние не празнуваме Началото на новите 365 дни, защото реално всеки един ден е началото на перион от 365 дни. Ние празнуваме появата в сърцата ни на една надежда и на една позитивна мисъл, че всичко ще тръгне в по-добра насока.

         Не знам колко хора правят като мен – в последните дни от ‘старата година’ се опитват да извлекат най-милите и най-стойностните си моменти от нея, да си ги припомнят и някак си да стигнат до извода какво им е дала и взела тази година, какво добро и лошо им се случи, какво ги натъжи и направи щастливи. Дори в новогодишната нощ аз затварям очи и просто оставам насаме със себе си сред тълпата от хора, с  която обикновено съм заобиколена. Виждам ‘пред очите си’ своите приятели как танцуват, как се смеем, как се прегръщаме, докато се изпращаме. Виждам семейството си на вечеря, майка ми как готви, братята ми как учат и играят игри, виждам баща си как чете вестник... Аз виждам, аз чувам, аз чувствам... Аз се НАДЯВАМ, че през идната година те ще са покрай мен, ще сме живи и здрави и ще се подкрепяме. Надявам се, че ще имаме покрив над главите си, храна на трапезата и любов в сърцата.

       И ако имам правото да се надявам и на други неща, аз се надявам да съм заобиколена от истински хора. Всеки един ден ние сме забързани и улисани в работата си, че не обръщаме внимание на дори малкото време, в което сме сред мили и добри хора. Аз знам, че съм така! Събуждаш се, приготвяш се за работа, отиваш на работа, работиш, връщаш се от работа... Надявам се, че ще имам сили и желание да отделям време за приятелите си, защото това е време за мен. И се надявам през тези кратки мигове заедно, ние да съумеем да сме истински един с друг и да споделяме мъките, тревогите, вълненията си и надеждите си.

          Надявам се да срещна любовта. Срещам все повече млади хора, които не искат да срещнат любовта, защото или се страхуват, или се чувстват по-добре без каквито и да е чувства към някого, или просто не биха искали да се съобразяват с някого. Но ги има и тези млади и емоционални, изпълнени с любов хора, които се чувстват самотни, недостатъчни и тъжни и търсят своето спасение. Първите и да искам за момента, не мога да ги разбера. За себе си мога да кажа, че ако не чувствам, значи не съществувам...  На вторите, търсещите, искам да се възхитя, защото те знаят, че без любов животът не е пълноценен. Но, приятели, започнете от любов към себе си и след това търсете друг, на когото да дадете част от тази любов. Веднъж съумели ли сте да обичате себе си, тази любов ще е безкрайна и безгранична, но и достатъчна да я разпръснете навред.

           Аз се надявам да срещна човека, който би бил готов да бъде обичан от мен и би ме обичал така, че да сме щастливи заедно. Искрено, непресторено, чисто и пламенно, нежно и чувствено!

            Надявам се хората да опростят начина си на живот и взаимоотношения! Много често ми се случва да се чудя дали филмите, които гледам са по-реалистични от ‘филмите’, които хората около мен си създават... Бъдете щастливи по онзи лесен и чист начин, като казвате истината, не се опитвате да я криете, като се стремите да не правите неща, които не ви харесват, а да следвате сърцето си.

           Много се надявам тази ‘нова’ година да ни донесе повече надежда, подкрепена с повече любов и чистота във взаиомоотношенията ни!

Благодаря ти!

Аз:Обичам те!

Тя: Не, спри! Почакай! Как така ме обичаш? От кога? Защо? Как?

Аз: Обичам те от вчера.. Обичам те и от онзи ден... Обичам те от утре и от вдругиден.. Обичам те такава, каквато си сега и беше вчера сутрин с неподредена коса, и зачервена дясна страна на лицето от възглавницата... Обичам те, заради това, че всяка вечер ме завиваш и усмивка ми казваш лека нощ и до утре. Обичам те, защото дори да няма утре, ние сме имали днес и това ми е достатъчно...

Тя: Спри се и почакай! Как няма да има утре?

Аз: Не, аз казах дори и да няма утре...

Тя: Но аз не искам да си лягам с мисълта, че утре може да няма утре. Или да има утре без теб в него? Това ми е непосилно! Сега аз няма да мога да заспя, защото ако заспя, утре ще дойде, а аз не съм сигурна, че съм готова да го посрещна...

Аз: Страховете са, за да се преодоляват, вратите са, за да се отварят. От какво се страхуваш? Да останеш сама ли? Да не би да останеш без мен? Да не би да се наложи да се сблъскаш с целия свят без мен?

Тя:... Не знам дали ще успея без теб! Всеки ден се събуждам с мисълта, че ти си до мен... Казвам си: „Ето, отново на работа, отново денят започва както вчера и ще свърши както утре”. Срещам все едни и същи хора по улицата, забързани и вглъбени в ежедневието си. Отивам на работа и все се оплаквам, че времето ми за нищо не стига, а всъщност то вече е изтекло. Имам чувството, че се въртя в омагьосан кръг на едни тревоги и неизживени стремежи. Те са там, безмълвни, драпат под повърхността на една спокойна външност и търсят своята пролука да дишат. Ако ме питаш какво ме мъчи, не мога да ти отговоря. Сякаш нищо, ама от време на време просто усещам онова стягане в гърлото и има едно напрежение в сърцето и стомаха ми. След ден-два разбирам, че всъщност всичко това е било едно пречувствие и наистина е имало смисъл... Но каквото и да е, ти винаги си до мен. Знаеш какво да ми кажеш, знаеш каква смехурия да ми изтанцуваш, че да забравя всичко друго, но не и теб. ТИ винаги намираш розовия пиксел сред останалите сиви... Винаги ще кажеш, че пукнатината е красива, въпреки че нещо не трябва да е пукнато. Как го правиш?

Аз: Просто те обичам! Просто обичам това, което си! Обичам да знам, че си добре и знам вътрешно, че ти винаги ще си добре! Ти си ТИ и от това по-прекрасно нещо няма.. Ти си си достатъчна да бъдеш неповторима и пълноценна.

Тя: Благодаря ти! Не знам как съм те накарала да мислиш така и не знам как след всичките тези години още си на това мнение, но благодарение на теб аз дишам и живея! Благодаря ти! Ти си всичко за мен....

.....

Тя протегна ръка да изгаси лампата на банята и излезе... На забравената свещ се четеше надпис написан с пръст по запотеното огледало:

 ‘Благодаря ти, Оптимизъм!’

Краят на една Ера: До тук с приятелството

          Гледам профила ти и не мога да повярвам какво виждам.. Да, вече не сме приятели във ФБ! Не, че някога съм отдавала важност на това с кого съм приятел или не там, но това, че ти си ме премахнала от списъка си с познати, е което ме съкрушава. Приятелка? Сестра? Има ли значение как съм те виждала или че все още така те виждам, ти просто ме заличи от живота си, заради демоните, които обладаха съзнанието ти. Хората казват, че невиждани очи се забравят. Е, при нас, не беше така. Моите ти ги виждаше, думите ми ги чуваше, макар и хилядите килемотри разстояние, но явно душата ти не ме виждаше вече и сърцето ти не искаше да ме чуе... Забрави ме, забрави и годините приятелство. Предпочете да ми напишеш само едно „Съжалявам, че те имах за приятелка в абсолютния смисъл на думата.”

            Знам, че може би няма да имаме приятелството, което някога сме имали, но не очаквах така демонстративно да се отнесеш към едно от най-истинските според мен неща, които някога бях срещала. Когато се разделяхме след последния ни разговор, аз те попитах дали поне като се видим, ще се поздравяваме. Ти ми каза: „Да!”... Но когато те попитах да ми кажеш поне с две думи дали си щастлива и как е животът ти в момента, ти ме отритна като мокро куче с думите, че ‘с хора, които не са ти приятели, не обсъждаш живота си’... Не, това не бяха думи, които би казала на не-приятелите си, а на враговете си... Как може да са ти приятели хора като Ивайло, Василка и Деян, но за мен да няма ни най-малко уважение, че да съм в този лист... Не, не си ме премахнала, защото просто си разчиствала контанкти, които не възнамеряваш да подържаш, а защото си искала да покажеш, че не ти трябвам. Аз ти казах, че всеки се променя и така и трябва и че за мен ти си се променила, но промяната ти не ми харесва. Казах ти, че за мен не си порастнала, а си се вдетенила, и това за мен го показва...

             На добър ден, дете мое! Аз винаги ще те обичам с цялото си сърце! За мен ти винаги ще си моето слънчево момиче с най-красивите сини очи, които съм виждала... Надявам се само на тези красиви очи да се радват хора, които истински ще те обичат и ще искат да си щастлива, а не повърхностни и безлични хора със стремеж към пари, слава и болни амбиции. Бъди щастлива! Искам го повече за теб, отколкото за себе си! Аз ще продължавам да се интересувам от теб, докато съм жива и здрава! И ще проверявам този твой ФБ профил, докато имам възможност, пък макар и да не заслужавам да съм сред списъка с познати, редом дори до тези които си срещала веднъж в живота си, но въпреки това те са там....

           Ти вероятно никога няма да прочетеш това... Аз просто най-съкровено се надявам някой ден да се срещнем и да видим в очите на другата топлината, която винаги сме носели и търсели да получим...

Обичам те!

Erasmus life: I will miss it forever

Waking up at 3 p.m. feels like I wasted my whole day, but at the same time I felt relieved, because of the weight I was feeling... I don’t remember having so strong Erasmus depression, probably because I just suppressed it somewhere deep inside my soul... I haven’t seen all the pictures that we had made back then,  I think it will be too painful... This for sure was the best year of my life...

I always know what to say, never loose my words, but every time I start writing about that period of my life, and I become speechless. It is not because I don’t have anything to say, but because so much can be said, and it is like all this is pressing my throat, making me unable to breathe.

All I know is that when I woke up today, on Saturday afternoon, I didn’t want to leave my bed. It was so empty in my room. I miss my beautiful Natalia, the greatest roommate I’ve ever had. I could tell her everything, and she knew everything about me. She was the girl that was giving me her true opinion,  that always could find the right words to say... I would like to describe how much she means to me, but I can’t... And I miss her soooo much!!! And I think in January I will watch the Carnaval, because of her!!!

I miss my favourite Vladek!!! My one and true Macedonian boy-friend! He is one of the most amazing people on the planet Earth that anyone could meet! I love him, more than words can describe, more than I could ever show!!! He was the one who was always there for me when I wanted to cry, to laugh, to walk, to dance, to study, to sleep, to talk, to share... Every time I think about him, and my heart hurts and it is like my eyes start burning. I think I've never felt so much love for a boy-friend like this before. Even if I can't have him around me now, I have him in my heart...

I miss my beautiful Mihaela! My one true crazy girl- friend! Whatever and whenever I wanted to go, she wanted to go... I was waiting for her one whole semester, but it was all worth it, because I had her for one semester... She could always understand my point of view,  she could always find a way to give me her opinion, even if I wouldn’t like it. She is a free spirit, free soul,  that no one could ever catch and keep in one place. She is a wild horse and it was the greatest experience for me to share this wildness with her.

I miss my son, Berkay!!! After dancing with him in Poland, now I dance like him, or at least I have included his moves in mine. I miss his ‘Mum’. I miss his craziness and his cooked mushrooms. Amazing!!! The best I’ve ever eaten!

I miss Ales, my strange and hard to understand Slovenian friend. I miss his cooking all the time and his jokes. I miss the our talks and our time together.

I miss my Portuguese friends, which I adore so much!!! Every time I was with them I was saying to myself: ‘How is it possible for all the Portuguese I know to be so friendly and cheerful and amazing?’... It is impossible not to love them!!! Fernandez – the crazy dancing Andre!!! Always with this big smile on his face, always ready to help you, to listen to you, to understand you... I will always remember the nights that we were going to or coming back from parties, just two of us and we were talking and talking... And Andrzej Wojna... The most cheerful, calm and positive person from the Erasmus. I haven’t laughed so much with anyone else there. He was the cook and the soul of the company! I miss you both Andre. And my other Portuguese brothers – Leocadio and Pinto! Miss your crazy dance moves and smiles!

 I miss Catia, Filipa and Alexandra – the girls that stole my heart from the moment I saw them! It was memorable way of meeting with you, but this is how I knew our friendship was special. I will always regret that we didn’t spend more time together, but I will have you always in my heart!

I miss my one and only Michal! He has very special place in my heart. I met him like on a joke, but after that I had more than amazing time with him. He was my friend, my soul mate, my co-traveler, my date. Having him around me changed me, made me feel the way I needed back then. He came in my life, just when I needed honesty like his. Around you, Michal, I was feeling myself and I didn't feel the need to hide what I was thinking... Having you around me was an adventure and you helped me meen a side of me I didn't know I had before.

I miss the people that came just for a couple of weeks and changed my life from the moment I met them – Nick, Lucas and Oliver! These positive, handsome, funny and sexy guys made not only my birthday celebration amazing, but the two weeks around it, too. In our life we meet a lot of people, with some of them we even become friends, but for friendship you need time... With them I didn’t need time, we just became friends almost from the moment we saw each other... I miss their smiles and I miss their energy, especially Lucas’ energy on the dance floor! I hope he’ll keep his ‘I am so nervous’ line, and I hope Oliver will continue smiling like that and seeing all the beauty in everything and finding it ‘amazing’! I hope Nick will continue to be such a weirdo, but in his own way, because it makes him who he is, and to smile more, of course. And Mr. Munir, I don’t miss you, because you are coming soon, and I have been telling all my friends about you for the last 2 weeks...

I miss my girls: Mariu, Marta, Maria, Diana, Elin, Anastasia, Kasia. I miss the times that we had our Ladies' nights or just Ladies' times for a walk or just shopping around Galeria Balticka and Manhatan. Having you around me and sharing all the girls' talks, being mad at the guys and making them be the 'black sheeps' was great time. Thank you, girls, for being there for me. I love you!

I miss all the people there – the ones that used to make me smile, the ones that I said only ‘Hello’ to, the ones that danced with me, the ones that shared with me all the greatest moments from that amazing Erasmus life! I miss Luis, Ales, Guille, Francisco, Sergio, Javier, Jaime, Marco, Paulo, Can, Inigo, Jana, Pol, Gabi, John, Sara, Demet, Reri, Alexandros, Kristian, Tomek, David... and so many more people! I miss you all and thank you for being in my life!

Since I’ve come back here, every  time I hear ‘Follow rivers’ or ‘Danza kuduro’, or 'One day, baby, we'll be old...' or any other song that we used to listen there, I just close my eyes and I ‘see’ in front of me like I am there Parlament, Ego, Versalka, Czecolada... I turn around with closed eyes and I can ‘see’ all of you, my friends, dancing around me...